Теория на Времето

         “…The marriage of space and time, the perfect couple.”

                                                  ‘The Theory of Everything’

Времето се е родило във времена на безвремие. Това е сигурно. И тъй като пространството е негова функция – появило се е явно никъде. Но както и да е - заражда се да кажем време-пространството в някакъв момент, някаква точка при Големия взрив или все е дно какво космическо събитие. И точката (а.к.а пространството, Вселената) започва да се разширява. И продължава. До безкрайност, без граници - във всички посоки.

Питам се защо времето да е линейно? Защо смятаме, че върви само в една конкретна посока – напред, разширявайки се единствено от настояще към бъдеще? Не би ли следвало и то като Вселената да се разплува във всички посоки? От това следва извод, който трудно може да се осмисли като възможен за сегашното ниво на съзнание на човека – а именно, че моментът на рождението на времето може да се окаже, че следхожда неговото минало. Възможно ли е, чудя се. Все пак да не забравяме, че ‘знанието’, че светът е плосък, е звучало далеч по-смислено от ‘истината’, която познаваме сега. А тя, истината, къде е? Можем да бъдем сигурни единствено в грешките си.  

Тази уникална, бих казала - гениалнаJ теория на времето ми хрумна, разсъждавайки над ефекта на фактора време върху феномена любов (а конкретен повод пък за тези разсъждения се яви филмът „Теорията на всичко”, към който посегнах в традиционната ми петъчна домашна киновечер...).

И така. Спомняте си кога сте се влюбили. Поне в началото сте помнели ясно моментът, сигурна съм. Но за твърде кратко. От тази времева точка започва Големият взрив на вашите чувства. Времевите параметри на събитието започват да стават все по-неясни и трудноопределими. И удивителното е – любовната експанзия завладява не само бъдещно орентирани посоки с характерните за това направлене маркери (мечти, фантазии и т.н.), а и минало-ориентирани такива. Онзи ’момент”, който в началото е било лесно да посочим, започва да се изтласква назад, докато не сигнем до изовда „беше любов от пръв поглед”. Според моята теория това не е лъжа (въпреки че не е истина!), въпреки че рождена дата на чувствата ви вероятно са в някакъв следващ момент. Как е възможно това? Ей така, възможно е. Както човек се ражда на определена дата, но е започнал да се сформира далеч преди това. Ще кажете – ами тогава като даваш такъв пример, за начало на любовта ще вземем нейното ‘зачатие’. Не е  - така както един двуклетъчен зародиш няма нищо общо с това, което представлява едно дете, така е и с любовта, това първо. И второ - не от всеки зародиш се ражда такова. Вероятно всеки нов човек, който срещаме (при това и тези, които в последствие преценяме, че не харесваме), посява свое семе в душите ни. Вероятно душите ни са пълни с мъртви зародиши, за повечето от които не бихме си и дали сметка – до онзи момент, в който от някой от тях Нещо не се роди – нашата Любов.

И когато експанзията й в съзнанеито ни опре до онзи лимит, ‘първия поглед’... разбира се няма друга посока освен ‘предишния живот’ (естествено, и бъдещи такива, но те не са интересни, защото се предполага, че не са се случили)... и колкото по-надълбоко потъвате – серията от минали животи ще набъбне неимоверно. Посоката е – безкрайност.

Не е ли възможно и с времето, физичното, всичко да стои именно по този начин, м? Щеше ми се Стивън Хокинг да ми отговори J